Ерик Ръсел
3 — щастливо число
Всичко в кораба бучеше, виеше, дрънчеше. Нотата бе ниска, напомняше звука на голямата тръба на орган. Стенеше в обшивката на кораба, ридаеше в шпанхоутите, опъвашенервите, биеше в уморените уши и невъзможно беше да не я чуеш. Във всеки случай след седмица, месец или година. А още повече след почти четири години.
Нямаше начин да се избавят от шума. В първия кораб скърцането бе със сто херца по-силно, всяка минута, всеки час — корабът така и не се върна. Навярно и сега след тридесет години все още виеше, нечуван вече от никого, в безкрайните пустини на Космоса.
Във втория кораб двигателният сектор беше обвит с дебел пласт кече, а дюзите бяха покрити със силициев слой. Нисък звук. Бръмчене на пчели, усилено двадесет хиляди пъти. Пчелата не се върна в кошера си; преди осемнадесет години излетя в звездното небе и сега слепешката щеше да лети към нов кошер десет хиляди години.
А третият кораб, тресейки се от грохота, се връщаше в къщи. Налучкваше пътя към още невидимата червеникава точка, зареяна сред звездния рой, също като заблудена душа, търсеща спасение и изпълнена с решителност да не загине. Третият по ред — това все пак трябваше да означава нещо.
Моряците си имат свои морски суеверия. Космонавтите — свои, космически. В капитанската кабина, където Кинрад седеше наведен над бордовия дневник, суеверието се бе въплътило в плакатче:
Те вярваха в това при старта, когато бяха деветима. Готови бяха да вярват в това и на финиша, макар че бяха останали само шестима. Но в промеждутъка имаше мигове — и те можеха пак да се повторят — мигове на горчива невяра, когато на хората им се искаше да се измъкнат от кораба на всяка цена, ако е нужно дори с цената на живота им — и да върви по дяволите целият този полет! Жестоки мигове, в които хората се опитваха да се избавят от измъчващите ги аудио-, клаустро- и половин дузина още други фобии1.
Кинрад пишеше, а до лявата му ръка проблясваше лъскавочерната стомана на пистолет. Очите му бяха вперени в бордовия дневник, ушите наострени за грохота. Шумът можеше да отслабне, да зазвучи на пресекулки, съвсем да секне — и благословената тишина щеше да бъде едновременно и проклятие. В настъпилото безмълвие щяха да се чуят съвсем други звукове — ругатни, изстрели, викове. Такова нещо вече се бе случило, когато полудя Вейгарт. Можеше пак да се случи.
А на самия Кинрад нервите бяха доста опънати: когато неочаквано влезе Бертели, капитанът трепна, а лявата му ръка инстинктивно посегна към пистолета. Но моментално се овладя, обърна се на въртящото се столче към влезлия и го погледна в печалните сиви очи:
— Е, какво, появи ли се?
Въпросът предизвика недоумение у Бертели. Удълженото му тъжно лице още повече се удължи. Ъглите на голямата му уста се отпуснаха надолу. Печалните очи се облещиха тревожно. Беше учуден и объркан.
Кинрад уточни:
— Слънцето. Вижда ли се на екрана?
— Слънцето?
Бертели трескаво сплете дебелите си като моркови пръсти.
— Нашето Слънце, идиот!
— А, Слънцето! — най-сетне разбра Бертели и очите му се разшириха от възторг. — Не съм питал другите.
— А пък аз мислех: идвате да ми кажете, че са го видели.
— Не, капитане, просто ми мина през ума: не мога ли с нещо да ви помогна!
Обичайното униние на лицето му се смени с усмивка на простак, обзет от желание да услужи на всяка цена. Ъглите на устата му се вдигнаха нагоре и се изместиха встрани толкова далеч, че ушите му още повече щръкнаха, а лицето му заприлича на разрязан пъпеш.
— Благодаря — каза по-меко Кинрад. — За сега няма нужда.
Мъчително смущение отново обзе Бертели. Лицето му молеше за милосърдие и прошка. Пристъпвайки с огромните си тромави крака, той излезе, подхлъзна се на стоманения под в тесния коридор и в последния момент, трополейки с тежките обувки, успя да запази равновесие по някакво чудо. Никой още не се бе подхлъзвал на това място, но с Бертели винаги се случваше.
Изведнъж Кинрад осъзна, че се усмихва и побърза да смени израза на лицето си отново със загрижено-мрачен. За стотен път препрочете списъка на членовете на екипажа, но нищо ново не узна от малката колонка, в която бяха зачеркнати три имена от всичките девет. И пак се спря на същия ред в средата на списъка: Енрико Бертели, тридесет и две годишен, психолог.
Последното никак не се връзваше с човека. Ако Бертели е психолог или изобщо има някакво отношение към науката, тогава той, Робърт Кинрад е син жираф. Почти четири години прекараха заедно в този стенещ цилиндър — шестима души, избрани от цялото човечество, шестима, които минаваха за солта на Земята, за каймака на човешкия род. Но тези шестима бяха петима плюс един глупак.